ВЕБЕР

Социалните науки: изправени пред модерността

Първият досег на всеки читател с изследванията и трудовете на Макс Вебер (1864 – 1920) не може да се случи „спокойно“, без да се вземе предвид [нечетливо заради отблясъка] въпрос, който винаги го съпътства: кой е Макс Вебер? Критиката го е определяла като юрист, историк, икономист и историк на икономиката; като политик, учен, философ, социолог, но също и като администратор и теоретик на капиталистическата рационализация на германското индустриално общество от началото на XX век. Както тематичният обхват, така и аналитичната дълбочина на неговото творчество показват защо той е една от най-влиятелните личности на съвременната мисъл. Тази книга има за цел да проследи изследванията и размишленията, чрез които на прага между XIX и XX век той успява да улови чертите и сложността на модерния свят чрез инструментите на историко-социалните науки.

ПОСТМОДЕРНИЗЪМ

Жан-Франсоа Лиотар и Джани Ватимо

Най-ярки представители на постмодернизма, както в неговите по-теоретични (критика на технокрацията, сциентизма), и като постистория (критика на либерализма и на днешното общество) са Жан-Франсоа Лиотар (1924 – 1998) и Джани Ватимо (1936 г.), които еднакво яростно се противопоставят на идеята за прогресивното развитие на човечеството и на последователния и консуматорски капитализъм. Като алтернатива и двамата се впускат в плурализъм, отричане на истината за последна инстанция, отричане истината за мислене-живеене, които са колкото строги, толкова и креативни. Лиотар във философията върви към безкрайното многообразие на принципите, на правилата и условията на рационалната възможност, които остават в нашия реален свят. Това дава от своя страна големи основания на Ватимо да се върне към премахването на всички правила от мисленето, опитвайки на всички премени.

МОНТЕСКЬО

Хората, духът, законите

В творчеството на Шарл-Луи дьо Секонда, барон дьо Монтескьо (1689 – 1755) човек може да влезе от много страни и да открие много зали, в които да се задържи: справедливостта и свободата на човека са водещата линия на неговата мисъл, а законите са мястото, на което той ги търси. Наблюдението и анализът са неговият инструмент, умереността и спокойствието – отличителните му черти. Той познава иронията, но не умее да бъде злонамерен. Като човек на Просвещението и неуморен търсач, той насочва погледа си към света на хората и към тяхната история, оставяйки ни урок по релативизъм, откритост и рационалност, който устоява на времето. Това въведение в неговото творчество се стреми да предаде смисъла и значението му или поне да посочи няколко входа, чрез които можем да навлезем в него и да се поспрем, за да размишляваме заедно с него

РОРТИ

Рорти и прагматическият обрат

Ричард Рорти (1931–2007) е един от най-влиятелните философи през последните десетилетия на XX век. Неговите идеи се асоциират с неопрагматизма, философско движение, възникнало в Съединените щати през 80-те години, но по-скоро и с прагматическия завой, наблюдаван при някои европейски философи. Рорти води диалог с различни философски традиции като херменевтиката и аналитичната философия и участва в дебати с фигури като Ролс, Хабермас и Ватимо. В многобройните си книги и лекции той поставя под въпрос традиционния начин на теоретизиране на проблеми като истината, човешката природа и валидността на моралните принципи и предлага по-исторически начини за обяснение на стойността на човешките езици, светлите и тъмните страни на демокрацията, напрежението между отговорността и свободата, разделението между религия и политика и ролята на литературата в едно по-малко жестоко общество.

ОРТЕГА И ГАСЕТ

Приключенията на истината

Ортега и Гасет (1883–1955) преди всичко е философ, мислител, който полага началата на европейската философска мисъл и изгражда обща култура. Голяма част от очарователните му творби се крие в убеждението му, че политическият живот не е въпрос само за обект на размисъл. Той е убеден, че за да се разбере една метафизика, е необходимо по някакъв начин да се създаде история, тъй като метафизиката, искаме или не, ни завладява в най-дълбоките ни определения на хода на историята и настоящия момент. Всъщност философията изисква самосъзнание и осъзнаване на обкръжението и обстоятелствата около нас. В тази книга като изложение, при това недвусмислено и открито, е разгледана новата чувствителност, теоретично обоснована от Ортега във връзка с проблемите, пред които е изправено обществото на неговото време. Той е убеден, че реалността може да бъде по-добра, ако се вземат подходящи мерки, и затова не само ни подтиква да запитаме не само какъв е идеалът, но и какви бихме искали да станем (възможност).

ШЕЛИНГ
Между природата и меланхолията

„Шелинг си е Шелинг и човек трябва да го приема такъв, какъвто е“ – тези думи описват точно немския философ Фридрих Вилхелм Йозеф фон Шелинг (1775–1854), ексцентричен мислител, чиито мелодраматичен порив опасно тласка както личния му живот, така и философията му към ръба на пропастта. Непрекъснато на кръстопът между гняв и разум и едновременно изпаднал в анонимност, Шелинг е нещо средно между мрачен интелектуалец, който развива суровата строгост като свое ежедневно знание, и очарователно неспокоен денди, законосен син на изтерзаната от страсти романтична епоха.

РОЛС – Философът на справедливостта

Никой не е мислил за справедливостта в съвременния свят с такава интелигентност и строгост, както Джон Ролс (1921–2002). Той посвещава цял живот на това да разреши напрежението между свободата и равенството, без да се отказва нито от едното, нито от другото, защото и двете са незаменими за демокрацията.

Неговата „Теория на справедливостта“ е сред най-влиятелните философски книги на XX век.

ДИДРО – Духът на Френското просвещение

Фигурата на Дени Дидро (1713–1784) в общото въображение се свързва най-вече с необикновената работа по издаването на Енциклопедията – един от най-представителните манифести на Френското и Европейското просвещение. Но Дидро е много повече от педантичен и старателен редактор: той създава няколко философски текста и се включва по оригинален начин във философския дебат на XVIII век. След като получава католическо образование, той критикува християнството до степен да заеме първо страната на деизма, а след това категорично страната на атеизма. От дуализма на Декарт той възприема материалистичния монизъм в стила на Спиноза; отделя достатъчно време за размисли върху антропологията и сенсуализма, както и за анализ на страстите; накрая се занимава с естетика, художествена литература и драматургия. Този текст има за цел да възстанови дълбочината на мисълта на френския философ, като прекрачи отвъд опростяването на идеите му, на което е бил подложен твърде дълго време.

ХУСЕРЛ И ГАДАМЕР
Феноменология и херменевтика
Мигел Гарсия-Баро

Философията не е само върховна или обща представа за света. Нейното знание се подлага на трезвата проверка на внимателния анализ на всеки реален факт и на всеки проблем. Тя е едновременно абсолютно усилие на разума, избрало богатство от опит и етико-логически интерес към доброто.
Когато придадем на системата от идеи нова и причинно обоснована равновесие (именно защото няма да става дума за философия), който иска да бъде философ, трябва да се захване с „философията“, която му принадлежи.
Никой през XX век не е представял по-добре този идеал на феноменологията, както Едмунд Хусерл (1859–1938), основател на феноменологията, докато Ханс-Георг Гадамер (1900–2002) се занимава с дълбока феноменологична философия.

БЪРКЛИ
Изобретателният емпирист

През XVII и XVIII век се развива британският емпиризъм – философско движение, което като цяло се характеризира с идеята, че човешкото познание трябва да се основава на опита. Считан от философа Марио Дал Пра за „най-важния британски мислител от първата половина на XVIII век“ (1685 – 1753) заедно с Лок и Хюм, Джордж Бъркли е един от най-значимите представители на това движение. Неговият интензивен живот и солидно и впечатляващо творчество ни представят един остроумен аналитик, защитник на теизма и в същото време предшественик на Ернст Мах и Алберт Айнщайн. Градът Бъркли в Калифорния, известен със своя престижен университет, носи името на този философ, който е незаменим не само за разбирането на нашето съществуване, но и на света, в който то е потопено.

МАРК АВРЕЛИЙ
Императорът философ

Докато воюва срещу германските народи, Марк Аврелий (121 – 180 г. н.е.) записва в поредица бележки своите размисли за смисъла на съществуването и делата. В тях се прокрадва съжалението на императора за това, че не е имал достатъчно време да се посвети на философията с необходимата дълбочина, и същевременно се очертава пътят на една философия, която сред тревогите, разочарованията и суетата на света търси сигурно убежище в покоите на душата. Покрай нишката на спомените, в танцуващите отзвуци от диалога на Марк Аврелий със самия себе си се разгръща сложното преплитане на философия, морал и политика, върху което се е изграждала западната култура.